Devil May Cry е легенда. Независимо дали си фен на стилистиката на играта, на хитрите лафчета на все по-лудия Данте, или може би на уникалната бойна система, която се възползва от мечове, пистолети и какви ли още не дяволски изобретения, едно е сигурно - ще успееш да намериш нещо, на което да си фен. Последните две игри от поредицата имаха редица проблеми, най-вече с повторяемостта на втората част и безумната трудност на третата. Което пък, на свой ред, ни накара да се замислим, дали култовите японци от Capcom не са забравили какво направи оригиналната игра легендарна. В много отношения четвъртата част от поредицата успява да отговори на въпросите ни.
Дяволът не само може, дяволът ще плаче
Основната част от Devil May Cry 4 ще изиграете с младото, доста емо, копие на Данте – Неро, който сече, стреля и блъска из нивата, за да спаси леко глуповатата си, но доста надарена изгора. Използването на Неро за основа на играта може да е всичко друго, но не и залагане на сигурното. За наша огромна радост, Capcom са се справили с доста нелеката задача да ни дадат една достойна алтернатива на легендарния ловец на демони. Основите в уникалния боен стил на младежа са подсилената му с демонична сила лява ръка – “Devil Bringer”, с която размахва, блъска и размазва всякакви адски изчадия – от най-простите гадчета, чак до някой от основните босове. Другата пък е “revving” механиката на меча му - чрез помпането на левия тригер, Неро зарежда меча си, което дава сериозен бонус на следващите няколко атаки. През по-голямата част от играта тази механика е почти безсмислена, просто защото десетината секунди, които ще загубите, за да си заредите меча, не си заслужават ефекта. Това обаче коренно се променя, когато успеете да съберете парички и да си купите ъпгрейда „Instant Rev”. С малко тренировки и добър тайминг, ще можете да зареждате меча докрай, само чрез едно натискане в подходящия момент.
Въпреки че Неро e главният герой на тази част, истинското лице на франчайза винаги е бил белокосият, налудничав ловец на демони, Данте. Не трябва да се чувствате излъгани, защото ще имате шанс да поиграете и с него. Лошото в случая е, че това ще се случи точно когато се почувствате комфортно в обувките на новака. Играта ви вкарва една фалцова топка и ви хвърля в дълбокото, давайки ви контрол над Данте. Да се каже, че двата героя изискват различен подход към битките, би било подценяване на ситуацията. Старата кримка е много по-агресивен, разчита на огнестрелните си оръжия повече и има четири различни бойни стила. Мечът му е значително по-бърз, но за сметка на това разчита главно на боя на земята, докато Неро се чувства далеч по-комфортно, докато подскача наляво-надясно и блъска във въздуха. Играта с Данте е истинско удоволствие, особено за старите фенове на поредицата, за които свикването с новия, или може би трябва да кажа стария, начин на игра няма да отнеме много време. Като допълнителен бонус, малко преди края на историята, ще получите и едно от най-култовите оръжия, създавани някога. А именно - The Pandora Box – куфарче, което може да се превърне в 666 различни оръжия – от пушка, през ракетомет, до малък танк. Няма да навлизам в излишни подробности, но това наистина е нещо, което трябва да се види.
Секс, саке и суши
Ако някой, някак си, е успял да пропусне това в предните два параграфа, ще го кажа в прав текст – красотата, истинското удоволствие в DMC4, както и във всяка игра от франчайза, произтича от бойната система. Не си мислете, обаче, че в стил третата част ще ви се наложи да наемете някой японец, за да изиграе невъзможно трудните моменти. По-скоро обратното, на нормалната ниво на трудност играта е доста лесна. Това произтича донякъде и от изключително добре направената контролна схема. С някои колеги спорехме за това, колко кадърно е направен начинът, по който се управлява Алтаир в Assassin’s Creed. Първото нещо, което ми дойде наум, бе да дам DMC4 за пример как точно трябва да се правят сложни контролни схеми. Винаги и по всяко време ще знаете какво точно се опитвате да направите и как искате да го продължите. Повечето комбота се правят с блъскане на копчето за меч, но когато посвикнете малко, няма просто да се набирате на съответния бутон, а ще го правите с умисъл и ще насочвате потока на боя така, че никой да не ви удря и да успявате да направите поредната SSS лудница. И точно в тези навързвания е най-голямата красота на бойната система. Целта спира да бъде “избий всичко от точка а до точка б, пребий боса, премини на следващото ниво”. Целта започва да бъде “избий всичко, но го направи възможно най-стилно, без да бъдеш докосван от врага”, защото в момента, в който някой те удари, комбо метърът ти се нулира и започваш отначало. Истинско удоволствие е да гледаш човек, който знае какво прави, докато играе DMC4. Битките се превръщат в един танц от пръскащи се демони, летящ наляво-надясно белокос младеж с подозрителна сексуалност и червен шлифер и изскачащи на равни интервали твърдения като Deadly, Atomic, Smokin’…
Братята капиталисти си имат един много точен лаф за това – Love ‘em or hate ‘em, you’ve got to respect ‘em. Независимо дали харесвате японците или не можете да ги дишате, изтъквайки пример след пример от популярната им култура, а бога ми, те не са малко, трябва да ги уважавате за това, което правят в игрите. Само японски разработчик като Capcom може да хване една толкова нелепа на пръв поглед механика – комбо метъра, и да направи от нея нещо истински специално и запомнящо се. Но ако тази система висеше във въздуха, нямаше да има никакво значение, че е добре реализирана. Това, което тя прави, е атмосферата и стила на играта. Комбо метърът успява някак си да се впише в цялото безумие на луди, по момичешки красиви герои, огромни мечове, безсмислено нелепи врагове и безбожно надарени жени. Цицорестите мадами и безобразните комбота и ефекти отново нямаше да са нищо, ако играта не беше на достатъчно високо визуално ниво. Но това, както можете да видите от галерията и филмчетата на сайта, далеч не е истината. Devil May Cry 4 използва леко модифициран Dead Rising/Lost Planet енджин и изглежда повече от добре. Да, на някои моменти моделите не са достатъчно детайлни, текстурите на някои нива искат малко работа, но в края на краищата получавате една игра с безобразно количество екшън на екрана, която освен, че върви с 60 кадъра, има допълнителния бонус да изглежда чудесно.
Лошото е, когато играча започне да плаче, заедно с дяволите…
За съжаление не всичко се поддава на толкова лесно идващи хвалебствия. Ако серията има един проблем, това е повторяемостта - рециклирането на готови нива и текстури. И то не от игра на игра, което донякъде бихме могли да простим. Capcom традиционно ви пускат да минете през играта напред-назад по няколко пъти, докато хубаво ви писне, че дори и започнете да се дразните. DMC4 далеч не е изключението, което потвърждава правилото. Новата игра си е направо правилото. Минавате през цялата игра с единия герой – добре. Минавате през цялата игра, наопаки, с другия герой, като междувременно убивате всеки бос още веднъж… пак добре. Но момента, в който ви карат да преминете през особено безумен лабиринт, чиято навигация се извършва чрез подхвърлянето на зарче (което, съвсем случайно, означава, че може да поседите там по-дълго, отколкото е културно), че като за капак на всичко ви карат да убиете всеки бос за трети път… моля ви. Дори и моят фенбоизъм си има някакви граници.
В крайна сметка, обаче, това е Devil May Cry. Играта толкова отдавна е подминала границите на добрия вкус, че вече няма никакво значение. Още от самото начало ще ви подхване със странното си чувство за хумор и безобразно яката си визия. Дотолкова ще ви свикне, че към края с тъповата усмивка ще гледате телевизора, докато главният герой рецитира любовна поезия, правейки невъзможни чупки, стиснал роза между зъбите си, разрушавайки поредната каменна адска врата. Това е Devil May Cry. Ако някой западен разработчик се беше опитал да направи нещо подобно, щеше да стане посмешището на индустрията. В случая, Capcom минават като леко ексцентрично, но определено много добро гейм студио.
Източник:gamerzhut.com
Заглавие: .:: Devil May Cry 4 ::. 
Пет Май 02, 2008 1:15 am
